Замъкът "Иванович"

Малко хора си навиват на пръста мисълта да отидат до замъка "Исая".
Говори се, че преди повече от половин век този замък принадлежал на серииният убиец Исая Иванович. Той хващал, изнасилвал, и после убивал по най-бруталният начин малки момиченца. Телата им били намирани по късно в гората на замъка.
Въпреки това, който обича адреналина е добре дошъл да посети леговището на убиеца.

Стоях пнадвесена над животомерите чакайки нещо да стане.Спомних си обаче, че днес няма да има много убиийства или смърт в този град затова реших да оставя това на Дядо.Излязох от измерението си което беше точно крайната стена на дома ми в Анкх'Морпорк.Щом и последния ми черен косъм се отдели от въпросната стена мигновенно косата ми стана червена.Застанах пред огледалото и се усмихнах.Нямаше нищо свързано с другото и аз.Дрехите,очите даже отпечатаците ми бяха сменени.Завъртях се все едно чаках нещо да ми подскаже посоката, накъдето щях да тръгна.Сякаш чула шепот се запътих напред и изчезнах.
След броени стотни от секундата се появих на друго място-Замъкът "Иванович".Повдигнах глава и погледнах замъка.
*Красота*
Помислих си, влязох вътре и докато едната си ръка плъзгах по стените, като призрак се придвижвах напред без даже да движа краката си.

Гост

Нямаше значение какво щя да правя, защото винаги можех да отида на улицата и да си поговоря с хората минаващи покрай мен... Винаги е много забавно когато казват "Ще се обадя на полицията!"...
Подсмихнах се на себе си, докато вървях през гората. Стана ми още по-смешно, когато се замислих как ли изглеждам отстрани... Смеещ се ненормалник гората... ммм... по-добра шега от тази на моя гръб нямаше, ухилих се доволно.
Видях че дърветата вече почваха да се появяват на по-голямо разстояние и сметнах, че явно наближавах края на въпросната горичка...
Когато най-сетне достигнах до самия край се осовах пред голям замък. Беше толкова сладък... Още от времето когато имаше един крал, който беше решил да ме убие, защото съм плащил добитъка му (т.е хората в селата около замъка му)... Това ме накара да се разсмея още веднъж.
Запътих се към вратата и много спокойно си влязох вътре подушвайки влагата, която ме обграждаше... ммм, колко приятно и старо...
Докато вървях незнаейки посоката пред мен се появи някакво същество.. а човек? едва ли.... Въпреки това реших да кажа нещо.
- Ммм... какво правиш тук? - попитах провлачено и с онаси нелудничева усмивк на лицето си. Беше странно, че задавам подобен въпрос, но все пак, нямах си работа, а сега ми беше много забавно просто да говоря...

Стоях усмихвайки се и всеки момент очаквах същество с бяла коса да дойде зад мен.
*Едно, две три и*
Казах си и точно щом казах три се чу глас зад мен.
- Ммм... какво правиш тук? -Усмивката ми стана още по-широка.Обичах когато ен грешах.
* Точно навреме*
Обърнах се на петички и се доближих до него,
-Хмм..Расхождам се?-Казах като човек и още се усмихвах.Поставих еднатъа си ръка зад себе си -така бях свикнала- и хванах един кичур от косата си, зад гърба си.

Гост

- Браво на теб. - казах и я подминах развеселено. Е, явно тя не беше толкова забавна или интересна колкото предполагах... Чудех се защо ли се държи толкова човешки... подсмихнах се тихичко и започнах да крача много, много, много бавно напред дишайки тежко... мммм... влага - направо се опиянявах... Така миришеше времето.
И като говорим за времето... какво щях да си помисля?... Ох, как мразих когато забравях... Е, голяма работа.
Обърнах се към нея.
Въздъхнах... пак забравих какво щях да кажа.
- Мирише хубаво, нали... - подсмихнах се. Е, казах каквото си мислих. Пак беше нещо.

Подсмихнах се и го наблздавах.Повтарях си на ум всяко негово следващо движение ракомахайки с пръст.
*Ох обичам това*
Усмихнах се и се завъртях.Този замък ми беше любим.Изведнъж от джоба ми излезе Смърт на МИшките.Оглеждайки се , леко сънен той отвори кокалявата си муцуна и от нея излезе.
-ПИСУК-Сякаш да ме дразни, вдигна глава и ме погледна с кохините си.Пъхнах ръката си в джоба,натискайки го навътре.
*МАХНИ СЕ МАХНИ СЕ МАХНИ СЕЕ*
КАзах на ум, борейки се с малкото тяло.В този момент съществото пред мен се обърна и аз се помъчих да се държа нормално с ръка в джоба.
- Мирише хубаво, нали... -Засмях се.
-Всъщност да.. като се замисля какво е ставало тук.Обичам миризмата на..-Спрях се.
*На смърт?? Сериозно ли щеше да кажещ това*
-ъъъ..Камък!?!-Довърших изречението си колебливо и продължих да зяпам джоба си.

Гост

Присвих очите си, което само ми попречи да я видя по-добре, защото косата изпълняваше ролята на перде.
- На мен пък ми харесва миризмата на времето. - промърморих, малко раздразнено, че тя продължаваше да лъже. - Ох, ще спреш ли да се правиш на невинно момиченце?...
Замислих се, дали да не върна времето още при началото на разговора, но отхвърлих идеята. Беше ми малко скучно, пък ако не бях започвал разговора щеше да е още по-скучно.
Пък и много добре знаех какво се опитва да скрие от мен, исках само да видя как го казва...
Стоях неподвижно, макар че се усмихвах.

Засмях се.
-Хмм ...добре де- Знаех какво си мисли..знаех всичко за него...все едно му бях в главата.Понякога това ме дразнепе...Ставах резервирана.
-Аз съм...Пра внучка на Смърт..- Извадих смърт на мишките, хващайки го за качулката и го подадох към него.
-Името ми е Моника..но сигорно го знаеш..А това е Смърт на Мишките..Запознайте се..-Присвих очи разглеждайки го.

Гост

- Здрасти. - казах развеселено и се усмихнах. Ех, горкото момиче, можеше да разбере какво си мислих - сигурно е истински Ад в главата ми... засмях се. Или пък беше истински Рай... за мен беше... ммм... нещо си... както и да е...
Много е странно да виждаш миналото, бъдещето и настоящето в един момент. Ако не бях бог, вероятно щях да се побъркам... кого залъгвам? Аз вече си бях луд...
- Вайсъс. - представих се с името, което най-много ми харесваше. Не ми се искаше да ме нарича Юри или Темпус, например...

Засмях се.В главата му беше каша, и много ме забавляваше.
Ако не знаех какво си мисли щях да го помисля за луд...учен примерно, но пък беше сладък.Сложих Смърт на МИшките обратно в джоба си а той с кокалявите си ръчички се хвана за плата.Завъртях един червен кичур от косата си.
-Хмм..Юри...Ъъъ Вайсъс де..Ти какво търсиш тук..

Гост

- Ммм... - замислих се. - Оу, де да знам. - казах все така провлачено и развеселено. - Блажна боя може би... и тя мирише хубаво. - кимнах на себе си и се ухилих доволно.
- Ами ти? Какво търсиш? - попитах, въпреки че знаех, че тя щеше да знае, че ще я попитам какво търси... Чудех се ако върна времето тя щеше ли да знае, че не е знаела, че ще върна времето, когато знае, че аз знам, какво ще попитам?... хммм... интересен въпрос...

Олюлях се малко.Заболя ме главата от неговите мисли затова рвших да не бърникам повече.Седнах на земята,вдигнах главата си и го погледнах.
-Хмм...Нали ти казах..Разхождам се - Започнах отново да игаря с косата си.
-Писна ми да чакам животмерите да покажат, че е време за жътва.-И си беше така.Стоях затворена в другото изберение и чаках да стане нещо, знаейки, че няма да е скоро....

Стигнахме до замъка за нула време. Щом моторът на колата спря да мърка и четиримата наизкачахме от колата и се загледахме в масивната сграда. Въпреки, че бях идвала тук милиони пъти, сега като идвах с други хора ми се струваше по-различно. Някак по-сташно.
-Ами.. Хайде.. - казах и всички тръгнахме навътре.

Гост

Излязохме и огледах замъка. Ето едно интересно нещо.
- Дали легендата е вярна? -Попитах уж сериозно - Старк да не си бил ти тоя дух от легендата? - засмях се и тръгнахме навътре. Влязохме през големите порти и след няколко крачки чухме как вратата след нас се затръшна, а звукът разцепи мрака, разклащайки леко основите на този коридор.
- Мисля, че ще е добре да хвърлим лека светлина върху ситуацията. - засмях се. - Лея, не си единствената светулка. - продължих с лекия смях и повдигнах леко ръката си - всички факли,наредени по стената пламнаха, до края на коридора.Обичах дарбите си.

Гост

Аз излязох от колата и огледах замъка.Стар и занемарен замък.Носеха се легенди,но едвали са истина.Влязохме в замъка и вратата се затръшна.Аз се засмях и отидох до нея,поставих ръка и изведнъж се появи голям печат във формата напентаграм.
-Не искаме да ни притесняват други,нали?-усмихнах се зловещо.Вратата неможеше да бъде отворена отвън...Продължихме напред и аз видях един трон.Изтичах до него и седнах.Почувствах се страхотно.Обичах символите на властта.На главата ми сепояви корона,а в ръката миедин скиптър с изобразени символи и аз се усмихнах нагло,като погледнах другите и ги нарекох простолюдие,на шега разбира се...

Гост

Аня запяали всички факли, а Старк запечата вратата. Огледах се и се опитах да открия някое живо същество около замъка, което да може да ми даде по - добра глетка. Открих една сова и погледнах през нейните очи. Всичко изглеждаше тихо и спокойно затова й благодарих и се върнах в собствената си глава. Погледнах другите й видях Старк седнал величествено на един трон. Наглата му усмивка ме издразни - Перко - казах и се обърнах, разознавах залата в която се намирахме.

-Просторюдие ли?! - попитах засмяно и изтичах до него като нахално му взех короната от главата. - Ама, че аз съм си принцеса. - засмях се още по-развеселено и се затичах по-надолу по коридора. Беше хубав замък, стар, средновековен стил. Имаше много за разглеждане, въпреки че знаех коридорите му наизуст. А и нямаше смисъл Старк да ни запечатва, никой не идваше тук.

Гост

Тя докосна короната и в същия момент величественото нещо изчезна и се появи на главата ми ...
-Съжалявам,това е истинската ми корона и тя винаги се връща при допира на някой чужд,тя се разпада и се материализира при мен.Предава се от поколение на поколение-обясних аз и махнах короната и скиптъра.Разходих се из залата и ми хрумна една идея:
-Иксате ли да спим тук,тази вечер!-попитах ги с усмивка на уста

Гост

- Искате ли да спим тук,тази вечер? - попита Старк.
- Хм...добра идея, но съм на работа.- повдигнах рамене и се нацупих леко.- Вие ще дойдете ли да ми правите компания в дискотеката. - засмях се на предложението. Обожавах работата си...винаги имаше някоя нова изцепка и някой купон, но от цяла седмица не съм ходила.Чух, че преди няколко дена са наели нов барман и умирах от желание да се запозная с него.

Гост

Поогледах се още малко, тук беше красиво и величествено, беше мрачно и тъмно точно както аз обичах. Сякаш се намирах в готическия рай. Колко много молих баща си да се нанесем в такъв замък, а той винаги отговаряше : "Семейство Скай не може да живее в готическо имение" - глупости. Беше ми писнало от цялата тази суета около граф Алехандро и принцеса Роузмари. Защо не можех да бъда дъщеря на обикновенни сладкари - замислих се на ум. Но тук се чувствах като на мястото си, като удома и това чувство ми харесваше. Но нямаше повече да мисля за това - Аз ще дойда с теб - обърнах се и се усмихнах на Аня - Не ми се прибира все още.

Жалко. Половината компания си отиваше. Нася на работа, а Лея да и прави компания. Аз нямах намерение да си ходя тази нощ дори да останех самичка.
-Аз ще пренощувам тук. Няма да ми е за пръв път - усмихнах се с усмивка тип "Спокойно, тръгвайте мога и сама!", но Старк май мислеше да остане също.

Гост

-Аз също няма да идвам,не ми се ходи никъде,тук ми харесва-казах аз и седнах на трона,като подпрях лакът на облегалката и положих глава в дланта си.Беше идиално....студено,зловещо,тъмно...миришеше на смърт.Лунната светлина влизаше през прозорците и огрявше всичко,по много красив начин...

Гост

Погледнах часовника...беше време.
- Лея, ние трябва да тръгваме. Трябва да мина първо през нас да се преоблека и тогава отиваме в дискотеката. - усмихнах се и огледах помещението. - Обещавам пак да те дойда с теб тук скоро. - усмихнах се извинително този път в посока на Лия.

Гост

Няма проблем - усмихнах се мило на Аня - знаете ли следващтия път трябва да си донесем пиене и музика и да си направим купон - огледах отново залата - тук ще е супер - засмях се, всички кимнаха пожелахме си лека вечер и с Аня тръгнахме към бара да си взема колата, Аня ме носеше. Беше доста бърза и здравичка и бързо стигнахме до бара взехме колата ми и потеглихме към домът й.

Нася и Лея тръгнаха доста бързо и успях да им кажа само едно "Чао!". Аз от своя страна огледах доста добре залата.
-Мисля да отида и да си намеря стая за през нощта. Идваш ли? - попитах Старк и тръгнах на задна крачка на долу по коридора очаквайки отговора на демона.
Замислих се малко и открих, че всъщност в замъка има призраци и демони, и аз сега бях в компанията на един от тях.